Син смърч или зелен смърч: Съществува ли истинска разлика?

Синият смърч принадлежи към семейство Борови (Pinaceae). Индианците навахо го наричат „ch'o deeni'nii“ – те добре познават това величествено дърво още много преди то да бъде „открито“ от европейските и испански изследователи. Легендарна част от американския фолклор и любимо коледно дръвче, синият и зеленият смърч всъщност представляват един и същи ботанически вид.

Един вид, две названия

Между синия и зеления смърч няма разлика – става дума за едно и също дърво. Колорадският син смърч (Picea pungens) в разговорния език понякога се нарича просто „зелен смърч“. В научната литература обаче не съществува отделен вид, описан под името „зелен смърч“. Това вечнозелено иглолистно дърво достига зряла височина от 15 до 23 метра при отглеждане в градини и паркове, а в дивата природа може да надмине 40 метра, с корона широка около 10–11 метра.

Темп на растеж

Синият (или зеленият) смърч се класифицира като дърво с бавен до умерен темп на развитие, което според фондацията Arbor Day означава приблизително 30 см годишен прираст. През първите години растежът може да е по-бавен, особено ако дървото е преживяло стреса от пресаждането. Видът не търпи полусенка и предпочита открити, слънчеви места, но е чувствителен към силна жега, висока влажност и сушащи ветрове. Най-добре се развива в региони, където обилният снеговалеж подхранва почвата с влага.

Подходяща среда на отглеждане

Дървото е отличен избор за USDA климатични зони 2 до 7 – район, който изключва задушната жега и влажността на американския Юг, както и пустинните области на Запад. Родината на вида са Скалистите планини, където той процъфтява върху тънка, камениста почва по планинските склонове и във високите части – най-често между 1800 и 2700 метра надморска височина. Тежките, глинести почви, които затрудняват проникването на вода до корените, не са подходящи за здравословното развитие на смърча.

Интересни факти

Игличките на смърча съчетават сребристи, сини и зелени нюанси и достигат дължина малко над 2,5 см. Именно тази характерна окраска и бодливият им вид правят дървото толкова търсено коледно дръвче. Няма писмени свидетелства за него до 1862 г., когато европейски заселници за пръв път го забелязват в Скалистите планини. Днес видът се използва предимно като ветрозащитно и декоративно дърво и дава шишарки с дължина 8–10 см, увиснали по клоните. Освен това той е обявен за символично дърво на щата Колорадо.