Цветовете на къщите през XIX век: как се е променяло боядисването на фасадите

През втората половина на XIX век боядисването на къщи като индустрия претърпя значителни промени, до голяма степен дължими на индустриалния и технологичния напредък в производството. Именно обаче архитектът и автор от XIX век Андрю Джаксън Даунинг (1815–1852) утвърди стандарта за цветовете на жилищните сгради чрез публикацията си от 1842 г. „Cottage Residences“, която включваше образец на това, което днес наричаме архитектурна цветова карта.

Естествени цветове

Андрю Джаксън Даунинг насърчаваше използването на цветове, взети от местния пейзаж, както и на такива, отразяващи естествените материали, използвани в строителството. В този дух сивите и кафявите тонове бяха особено популярни, защото напомняха за материали като камък и дърво. Широко разпространено беше и червеното – поради асоциацията му с тухлата. Използвани бяха също зелено и синьо, но тези пигменти не притежаваха устойчивостта, която познаваме днес, заради химическия състав на боите по онова време.

Единственият цвят, който Даунинг не препоръчваше и дори съветваше да се избягва, беше бялото. Според професионалния консултант по цветове и автор в списание „Old House Journal“ Джон Кросби Фрийман, Даунинг смяташе белите боядисани дървени къщи за „нечестни“.

Викторианските бижутерни тонове

Макар писанията и цветовите карти на Даунинг да насърчаваха палитра, вдъхновена от природата, викторианската епоха с нейните архитектурни излишъци се възползва изцяло от новите технологии и от навлизането на нови бои. Къщите бяха боядисвани в безброй цветове – от топаз и златисто до яркорозови и жълти нюанси.

Модата на многоцветните фасади обаче се оказа сравнително краткотрайна – тя се появи в края на XIX век и излезе от употреба още в началото на XX век.

Локални цветове

През целия XIX век собствениците на жилища обикновено търсеха цветове, които да се сливат хармонично с местната среда. Къщите в Нова Англия по-често следваха схемите на Даунинг – сиво, кафяво и червеникаво-червено, докато домовете по-на юг залагаха на други тонове. В по-топлите климатични зони жълтото, оранжевото и бялото бяха предпочитани благодарение на охлаждащия си ефект върху интериора. На запад къщите се отличаваха с песъчливо-кафяви и свежи жълти фасади, акцентирани с розово и синьо, в тон с пустинния пейзаж.

Заслужава да се отбележи, че през по-голямата част от XIX век всички цветове бяха „естествени“, тъй като боите се произвеждаха от натурални пигменти. Чак към края на века – и навлизайки в XX век – започнаха да се използват синтетични бои и изкуствено създадени цветове. Розово-лилавото (мов), тъмночервеното бордо и по-ярките, почти електрически лилави нюанси, които понякога виждаме днес на реставрирани викториански къщи, станаха възможни едва на границата между двата века.