Характеристики и елементи на романската архитектура

Романската архитектура се развива в периода около 800–1100 г., между епохата на римския стил и настъпването на готиката. Строгият римски стил, дотогава смятан за изцяло утилитарен, отстъпва място на нова художествена епоха, в която орнаментиката започва да играе важна роль наравно с мащаба, трайността, здравината и прецизността на строежа. Романската архитектура има и ясно изразени регионални различия – в Италия се оформят тосканският и ломбардският стил, в Англия и Франция доминира норманският, а в Германия се утвърждава самобитната немска романика.

Отвори – прозорци и врати

Романската архитектура представлява естествено продължение на базиликалното строителство и двата стила споделят много общи черти. Отворите – прозорците и вратите – се характеризират с полукръгли арки. Стените трябвало да са масивни и достатъчно здрави, за да поемат тежестта на тежките покриви, които често са били изграждани от дърво и сводест камък. Именно затова прозорците са малко на брой и с относително малки размери.

Колони

Една от най-характерните черти на романския стил е използването на колони едновременно като декоративен акцент и като жизненоважна носеща конструкция. Един от най-известните примери са многобройните етажи с колонади в архитектурата на Пизанската кула. Основата, стволът и капителът на романските колони обикновено са семпли и без орнаменти – за разлика от канелираните и богато резбовани коринтски, дорийски и йонийски колони.

Орнаментика

През късния романски период декоративната резба и профилите стават все по-сложни и изтънчени. Мозаиките от предходните епохи отстъпват място на стенна и таванна живопис под формата на фрески със сдържан, религиозен характер. Учените смятат, че най-значимите запазени фрески от тази епоха се намират в църквата „Свети Георги“ в Оберцел на остров Райхенау в Боденското езеро, Германия, и в църквата „Свети Савин“ в региона Поату-Шарант, Франция.

Семплост и монументалност

Макар романската епоха да се опира на проектните решения от по-ранните гръцки и римски периоди, архитектите от онова време не притежават нито въображението на гърците, нито инженерните възможности на римляните. Затова те създават сравнително семпли, макар и огромни по мащаб сгради. Стилът обаче възражда две изящни изкуства – скулптурата и витража, – които не са били практикувани от падането на Римската империя насам.